15 ЕТАЖА НАД РАЯ

Ретро разказ от архиватора – детайл. Вторник, 1 септември 1998, ВМА, София)
Приеха ме на регистратурата в осем. Отне им 3 часа и половина, за да ми кажат “сеемнааста стаа пръо лег’о”, и вече ги мразех.
За да си го кажа в очите ми костваше гореспоменатото време, шест кръстословици, схванат врат, болки в задника и около три тома, 49 глави, 6529 страници и 4 реда псувни.
Стаята ми е на 15-тия етаж. Хубава гледка има. Вижда се министерството на отбраната (после Стьопи ми каза, че вътре има хеликоптерна площадка и ракетна установка, ама аз не му повярвах) и цяла София. Гарантирам, че автора на репликата “Обичам да виждам това, което дишам” е бил на лечение тук. Сериозно ви говоря – хората долу само дето не използваха халогенни прожектори или поне факли, за да виждат нещо там.
Стаята освен това е и до зъболекарския кабинет. Ще пропусна коментара. Моля за минутка мълчание.
Та, положението беше такова – има две врати. От едната се влиза при нас, а другата води до към тоалетната и съседната стая. Врата #2 не се отваря и не се затваря и седи така, че:
a) миризмата от тоалетната безпроблемно достига до нас,
b) в другата стая шумяха доста усилено, и също толкова безпроблемно слушахме това, което се опитваха да си кажат (по това време реших, че съседите ни са глухи),
c) в антрето имаше лампа, която не се гасеше и биеше точно в очите ми,
d) всеки път, когато сестрите отваряха врата #1, тя се удряше във врата #2 и АААаааААаААаАААаааааа!!!!!!!!!!!! – имахме лошия навик да се хвърляме на тавана.
e) [към предишната точка] изчислих на какъв период се отваряше врата #1. Включвайки сестри (40%), санитарки (20%), лекари (10%), други болни (5%), хора, сгрешили стаята и други заблудени овци (5%), приятелите ти (0%), баба ти (0%) – резултата беше 6 ?,3333 мин. С три в период.
Милост!
На тавана имаше три лампи…Не, ще ви го представя в математически вид – “На един таван има три лампи. Колко от тях светят по принцип, и колко – в очите на лирическия герой?
Отг. 1:1. Една свети, и то само в мен. Ама това вече ви го казах.
Псувните ми се изчерпват, да ви кажа.
Тоалетната е учудващо чиста. Нямаше ги избилите по стената лайна, които очаквах.
За сметка на това пък имаше перманентна 3-сантиметрова локва вода (щеше ми се!) на пода. Нямах чехли, ако това искате да попитате.
Шнура за казанчето (него го нямаше, ама нейсе!) беше от маркуч за системи, а огледалото беше от ония, драните с телена четка, дето за нищо не стават.
Е, реших да си седна в леглото и да чакам света да свърши. О, извинете ме – пропускам. Леглата са високи и на колела, и като се опиташ да се качиш на тях, и те бягат. Иди ги гони после. Съкилийниците ми казаха за един случай, започнал на 17-тия етаж и свършил в реанимацията на шестия. Буквално – оня така се засилил, че се занесъл саморъчно дотам, при това с леглото.
Мислено се зарекох да не слизам и да не се качвам от моето легло. Не съм почитател на родеото.

Крясъци на болка и нечовешко страдание. Шум от бързо въртящо се парче метал, влизащо там, където не му е мястото. Някой от зъболекарския кабинет се разкреща за тампони.
Няма да отида на зъболекар повече през живота си.

Имаха много садистична система за борба с пристрастените към кофеина.

Изгубени души като мен.
На десетата минута се запитах как да си намеря кафенце. Отговора беше брутален и тежък като училищните правилници през седемдесетте, и ви се кълна: не искам да го чуя отново.
“Не можеш.”
Бях в оня статус “перманентен шахмат”, който мразя повече и от физиката в девети клас.
Добре, де – имаше кафене. На първия етаж. В него обаче не обслужваха хора с пижами. Пък и в тая проклета болница с друго, освен с пижама не можеш да се движиш. Ако си цивилен (освен във вторник и четвъртък следобяд, но и дотам ще стигна), стреля се на месо, а разбира се – дрехите ни ги взимат още на входа.
(После разбрах, но след настаняването багажа и дрехите ти ги заключват зад метална врата с два катинара на трето под-ниво в подземията. Прекарах там не повече от 6 минути, и повярвайте ми, лендскейпа в Blood II: The Chosen е, хм, като за Лека нощ, деца. Веднъж даже сънувах, че съм отново там. Това беше единствения вик, който се е изтръгнал от мен насън.)
Ако бъдеш забелязан извън границите на съответното си отделение, биваш разстрелян на място. Доста брутално. Oki, нека си представим Мен, новият Рамбо, или пък оня тип, игран от Шварценегер в “Хищникът”. Представете си как пропълзявам под всичката бодлива тел; прелитам със скок ? la Levski l’apostol над минните полета; оцелявам след бомбардировките и жестокия обстрел с цената на шест бронежилетки и четири от деветте си живота (бързо презареждане с парче пица на второ ниво, например); влача се по корем по стълбите от 15-тия етаж покрай кучетата пазачи (не знам дали асансьорите могат да се ползват от болни, пък и не ми се обсъжда); лигаво се промъквам покрай униформените цербери на първия етаж (ако това не е urban light униформа със намалено бойно снаряжение, аз съм малоазиатска богиня с две букви, водоравно) и с последни сили, един крак, една ръка и три зъба по-малко се добирам до 30-милиметровия надпис “кафе” и километричния му събрат
БОЛНИ НЕ ОБСЛУЖВАМЕ
Но вътре не се допуска без бой. Колкото – толкова, повече не може.
Остава ми една-единствена възможност, едно последно решение, а именно – да спра някого и с мили очи да му измрънкам “А, ъм, извинете, ще можете ли да ми вземете едно двойно кафе?”
По логични съображения цивилните избягваха да контактуват с всичко в затворническо – пардон, болнично облекло. А дори и да се намереше някоя снизходителна личност, която да има неблагоразумието да се съгласи, то тя трябваше да се пребори с нечовешката поръчка от 20-тината перманентно изчакващи реда си болни, която по принцип звучеше като “22 кафета, 16 двойни, 34 коли, седем вафли “Мура” и четири шоколада Своге, моля”.
Напук на всичко кафето носеше садистичната цена от 92 лева* (*да, годината все още е 1998, вие прочетохте правилно, няма пропуснати единици и нули в цената)
- това сега, през 2007-ма би било равно на 9 ст. предполагам –
Имаше и още нещо, което можеше да се направи. Можехме да излезем навън и да си купим кафе от заведенията около болницата. Но навън температурата беше 11 градуса, и това бе най-основателната причина да не изпробвам този вариант. Ще пропусна коментара за това как би могъл човек да излезе жив от болницата, още по-малко пък и как да оцелее само с пижама на температурата отвън.
МРЪСНА BG ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТ
На четвъртия час вече бях готов почти на всичко, за да видя пред мен проклетите две-три чашки с кафява течност…Дори и да не е топло…и без захар даже…
Само малко кафе, боже, малко кафе…
О’К. По това време ми писна.
С оглед на IQ-то на съкилийниците си, трябваше да се заема с създаването на Големия Мастерплан. Нямаше начин.
В сряда събрах на заседание по-изпадналите кофеинови маниаци на етажа. След час усилено издирване намерихме едно долнище на анцуг, суичър NAIK и чифт смрадливи кецове. След кратко гласуване бе избран представител с по-здравословен вид (не, не бях аз. Торбичките под кървясалите ми очи, както и прехапаните ми до кръв устни ме издаваха, че най-вероятно съм офейкал от горния етаж – мрачния и параноичен свят на психиятрията. Евентуалното съмнение можеше да бъде подкрепено и от постояното повтаряне на думата “кафе”, която предъвквах вместо закуска и обяд с убеждението на прескачащ грамофон Riga’75). Избраха Стьопи. Той ммалко ззаекваше отт ппри-ттеснение, но можеше и да се вземе в ръце.
И бе речено: в четвъртък, 12:00, The Chosen ще отиде за една огромна поръчка. А профаните от “Mission Impossible 6″ ряпа да ядат. Ние сме велики и отчаяни като български (от Своге) революционери в края на турско, хъм, присъствие.
И така, Стьопи ни напусна. Как да ви кажа, молехме се да го видим жив и поне толкова здрав, колкото беше преди да тръгне по Стълбата Към Рая.
Горкото същество.
Върна се след час – пребледнял и разтреперан – и поне още толкова време не продума.
Никога не разбрах какво толкова се е случило долу.
Пък и ми беше все тая. Пих си тройното късо кафе чак докато ме изписаха след седмица.
Share

5 Responses to “15 ЕТАЖА НАД РАЯ”

  1. magi Says:

    super e:))) tia istorii ot 90te sa po-koloritni. ostavi drugoto ami si bil i bolen naistina:)))

  2. (-A-) Says:

    ами, не съм бил болен, бях за изследване на астма – опитвах се да НЕ ида в казарма. А е колоритно и защото вече и казарма няма. Радвам се че някой го е чел поне – хората обикновено не си дават зор на дългите постове.

    Това е само началото на разказчето, другото си остана на чернова вече девета година.

  3. ayreon Says:

    ееееееее, четем, четем.
    Не се бой се!!!!!

  4. Anonymous Says:

    Публикувай останалото, моля!

  5. arhivatora Says:

    няма нищо за публикуване от този разказ, освен пет изречения-бележки.

    иначе имам писани доста неща от този период; повечето от тях навремето бяха качени на http://gsi.hit.bg но вече ги няма – мисля че остаряха морално, но някой ден може отново да ги пусна при ретро настроение, което ми се появява около 15 ноември :(

Leave a Reply