Брюксел, епизод 3: Костюми и калимявки

Агент Пищиков днес играе с костюмарите.
Много рядко се обличам в костюм. Срам, не срам, имам само един костюм, но поне цаката при него е, че е правен по поръчка и по мой дизайн; следователно е черно-жълт, стои ми прекрасно и е с особено внимание в детайлите. Всеки път когато се напъхам в него, се чувствам адски тъпо, но след няколко минути се успокоявам, защото си давам сметка колко добре ми седи. Сексиииийй!
И така – вдигам поглед нагоре и виждам пред себе си високите огледални кули на европейския парламент, ведно с трийсетината надписа на различни езици и знамената, развяни от вятъра.
И триметровата ограда на моста, свързващ сградите; там станало традиционно място за самоубийства, обясниха ми, и завалиите се видяли в чудо и турили стена на парапета… Е, окей…
А на тротоара имаше паркирани не по-малко от стотина велосипеда.
Наснимахме се (местата, на които не можеш да не застанеш и да не се снимаш бяха на всеки ъгъл и никой не пропусна) и влязохме в сградата Спинели след щателна охранителска проверка; посрещна ни голяма шумна тълпа от хора от всички възрасти и раси, които със странни и леко притеснени погледи ни правеха място – вече бяхме петдесет, костюмирани, изтупани и с червени лепенки на дрехите, идентифициращи ни като официална делегация.
След официалните масови снимки пред националните знамена, специално за медиите, пихме по една студена вода (колко символично) от чешмата… и се гмурнахме в обърканата сграда.
Посоките ни бяха нещо като “напред, наляво, надолу, надясно, асансьор, надясно, асансьор, наляво, напред по коридора, надясно”… придвижването на толкова много хора учудващо премина без загуби. От време на време някой препречваше пътя ни, но – и тук с гордост и изтупване на рамото – след хвърлен поглед на пасовете ни се отместваше усмихнат (а аз се шегувах – сочех пропуска и казвах с пресилен акцент “Мулти-пасс”).
Кратка, прекалено кратка спирка през кафето – красиво място с гледка към парк и столове във всички цветове (ън кафе-а-порте е о минераль силь-ву-пле ми костваше 5 евро), бързи две дръпки от цигарата, съпроводени от мрънкането на всички пушачи – бяхме мнозинство не само в групата, а май и в сградата – и бързо към изложбата.
А, да, кратка спирка в заседателната зала – като за по двайсет снимки и по две интервюта. Голяма зала. Само ние бяхме в нея, шарените посетители ни гледаха отгоре и ми махаха подхилквайки се, а аз им се хилих в отговор – малко сконфузно ми беше, костюмиран един, правим си снимки със слушалките на евродепутатите, някой си затрил очилата, новинарите събират припряно статива… И после пак напред, наляво, надолу, надясно, асансьор, надясно, асансьор, наляво, напред по коридора, надясно…
На последния ъгъл най-накрая започна сърцебиенето. До този момент някакси пропусках всичко покрай себе си, без излишни нерви, спокойно… Но в момента, в който започна изтупването и приглаждането на костюми и рокли започнах да се потя – тук започва каданса – гледах как се налива вино в чашите, разпъването на стативи, вадене на камери, проби на микрофони, ненатрапчивата охрана, пали се мултимедията, пускат се снимки с акомпанимент на Исихия, светлина, камера, екшън, и тук скоростта се забързва, Греъм Уотсън говори за Софроний Врачански, преводачки, медии, ръкопляскания, космите на врата ми настръхват, сърцето дава на бързи обороти, ръката с фотоапарата е нестабилна, светкавици, изявления, евродепутати, протосингели, камери, пак камери и фотоапарати…
Олеле майко, в какво се забърках…
Да снимам Големио Мегдан беше едно, да съм в международния видеообмен е друго…
Оставих интервютата за после с извинението, че съм нервен и имам мужда от чаша вино да развържа езика; прекарах известно време, говорейки по двойки и вдигайки наздравици; дадох и получих поздравления, ръкоплясках и ми ръкопляскаха.
Не беше голяма работа.
Ще бъде, когато се сбъднат пожеланията за самостоятелна изложба там. Мога само да кажа гордо – спечелих, отидох, и забих едно мисловно кабърче на картата с победите.
Тръгнахме си последни с новинарските екипи, след като се натепках и назаеквах пред камерите, и се занесохме до ресторанта за официалната вечеря. След като се събрахме всички, четиримата свещенника се изправиха с учтиво покашляне, напомниха ни за щеш-нещеш източноправославната ни религия и изпяха благословия;

После започнаха Многая Лета а в пеенето се включихме всички – повярвайте ми, цялата тълпа да пее там Многая Лета пред погледите на няколкото поканени чужденци с увиснали ченета беше някакъв вълшебен момент; и някакси успя да сложи точката на официалната част.
После забързани, учтиви но зле-прикрито-изнервени сервитьори започнаха да мъкнат ордьоври и манджи; всичко бе толкова невероятно вкусно, че не мога да го опиша (само аз привиках един и го помолих да поднесе възторжените ми ръкопляскания на главния готвач); опитахме тиквички с незнамсикво в коричка от хлебче върху кафява марула с шоколадов сос, панирано пилешко вретено с някакви китайски неща, отново в шоколадов сос, а десерта….
Ще ви го кажа така: както цялата зала дуднеше в разговорите си (най-вече на тема Мамка му как не се пуши бе ееей, педерасти европейски), изведнъж се наслои някаква тишина; тъкмо бяха сервирали десерт – кокосова сметана с ананас и шоколадова бисквитка (шоколад отново!!!!) – и човека до мен ме попита “Абе кво стаа бе, що млъкнаха всички?”. Аз предпазливо опитах десерта, защото подозирах че е студен, и така си останах – захапал лъжичката, с нефокусиран поглед, замълчал.
Опитай, казах.
Опита, и млъкна.
Така постояхме, цялата зала, тихи, захапали лъжиците си.
ММмммммммММММмМммМММммррррррРРрРРРрр…….р.
Share

Leave a Reply