Брюксел, епизод 3: Костюми и калимявки

Posted in brussels, bruxel, eu parliament, photography \фотография on May 8th, 2007 by arhivatora
Агент Пищиков днес играе с костюмарите.
Много рядко се обличам в костюм. Срам, не срам, имам само един костюм, но поне цаката при него е, че е правен по поръчка и по мой дизайн; следователно е черно-жълт, стои ми прекрасно и е с особено внимание в детайлите. Всеки път когато се напъхам в него, се чувствам адски тъпо, но след няколко минути се успокоявам, защото си давам сметка колко добре ми седи. Сексиииийй!
И така – вдигам поглед нагоре и виждам пред себе си високите огледални кули на европейския парламент, ведно с трийсетината надписа на различни езици и знамената, развяни от вятъра.
И триметровата ограда на моста, свързващ сградите; там станало традиционно място за самоубийства, обясниха ми, и завалиите се видяли в чудо и турили стена на парапета… Е, окей…
А на тротоара имаше паркирани не по-малко от стотина велосипеда.
Наснимахме се (местата, на които не можеш да не застанеш и да не се снимаш бяха на всеки ъгъл и никой не пропусна) и влязохме в сградата Спинели след щателна охранителска проверка; посрещна ни голяма шумна тълпа от хора от всички възрасти и раси, които със странни и леко притеснени погледи ни правеха място – вече бяхме петдесет, костюмирани, изтупани и с червени лепенки на дрехите, идентифициращи ни като официална делегация.
След официалните масови снимки пред националните знамена, специално за медиите, пихме по една студена вода (колко символично) от чешмата… и се гмурнахме в обърканата сграда.
Посоките ни бяха нещо като “напред, наляво, надолу, надясно, асансьор, надясно, асансьор, наляво, напред по коридора, надясно”… придвижването на толкова много хора учудващо премина без загуби. От време на време някой препречваше пътя ни, но – и тук с гордост и изтупване на рамото – след хвърлен поглед на пасовете ни се отместваше усмихнат (а аз се шегувах – сочех пропуска и казвах с пресилен акцент “Мулти-пасс”).
Кратка, прекалено кратка спирка през кафето – красиво място с гледка към парк и столове във всички цветове (ън кафе-а-порте е о минераль силь-ву-пле ми костваше 5 евро), бързи две дръпки от цигарата, съпроводени от мрънкането на всички пушачи – бяхме мнозинство не само в групата, а май и в сградата – и бързо към изложбата.
А, да, кратка спирка в заседателната зала – като за по двайсет снимки и по две интервюта. Голяма зала. Само ние бяхме в нея, шарените посетители ни гледаха отгоре и ми махаха подхилквайки се, а аз им се хилих в отговор – малко сконфузно ми беше, костюмиран един, правим си снимки със слушалките на евродепутатите, някой си затрил очилата, новинарите събират припряно статива… И после пак напред, наляво, надолу, надясно, асансьор, надясно, асансьор, наляво, напред по коридора, надясно…
На последния ъгъл най-накрая започна сърцебиенето. До този момент някакси пропусках всичко покрай себе си, без излишни нерви, спокойно… Но в момента, в който започна изтупването и приглаждането на костюми и рокли започнах да се потя – тук започва каданса – гледах как се налива вино в чашите, разпъването на стативи, вадене на камери, проби на микрофони, ненатрапчивата охрана, пали се мултимедията, пускат се снимки с акомпанимент на Исихия, светлина, камера, екшън, и тук скоростта се забързва, Греъм Уотсън говори за Софроний Врачански, преводачки, медии, ръкопляскания, космите на врата ми настръхват, сърцето дава на бързи обороти, ръката с фотоапарата е нестабилна, светкавици, изявления, евродепутати, протосингели, камери, пак камери и фотоапарати…
Олеле майко, в какво се забърках…
Да снимам Големио Мегдан беше едно, да съм в международния видеообмен е друго…
Оставих интервютата за после с извинението, че съм нервен и имам мужда от чаша вино да развържа езика; прекарах известно време, говорейки по двойки и вдигайки наздравици; дадох и получих поздравления, ръкоплясках и ми ръкопляскаха.
Не беше голяма работа.
Ще бъде, когато се сбъднат пожеланията за самостоятелна изложба там. Мога само да кажа гордо – спечелих, отидох, и забих едно мисловно кабърче на картата с победите.
Тръгнахме си последни с новинарските екипи, след като се натепках и назаеквах пред камерите, и се занесохме до ресторанта за официалната вечеря. След като се събрахме всички, четиримата свещенника се изправиха с учтиво покашляне, напомниха ни за щеш-нещеш източноправославната ни религия и изпяха благословия;

После започнаха Многая Лета а в пеенето се включихме всички – повярвайте ми, цялата тълпа да пее там Многая Лета пред погледите на няколкото поканени чужденци с увиснали ченета беше някакъв вълшебен момент; и някакси успя да сложи точката на официалната част.
После забързани, учтиви но зле-прикрито-изнервени сервитьори започнаха да мъкнат ордьоври и манджи; всичко бе толкова невероятно вкусно, че не мога да го опиша (само аз привиках един и го помолих да поднесе възторжените ми ръкопляскания на главния готвач); опитахме тиквички с незнамсикво в коричка от хлебче върху кафява марула с шоколадов сос, панирано пилешко вретено с някакви китайски неща, отново в шоколадов сос, а десерта….
Ще ви го кажа така: както цялата зала дуднеше в разговорите си (най-вече на тема Мамка му как не се пуши бе ееей, педерасти европейски), изведнъж се наслои някаква тишина; тъкмо бяха сервирали десерт – кокосова сметана с ананас и шоколадова бисквитка (шоколад отново!!!!) – и човека до мен ме попита “Абе кво стаа бе, що млъкнаха всички?”. Аз предпазливо опитах десерта, защото подозирах че е студен, и така си останах – захапал лъжичката, с нефокусиран поглед, замълчал.
Опитай, казах.
Опита, и млъкна.
Така постояхме, цялата зала, тихи, захапали лъжиците си.
ММмммммммММММмМммМММммррррррРРрРРРрр…….р.
Share

Брюксел, епизод 2: До там без обратно – Джи отиде до БР, но се върна някой друг.

Posted in brussels, bruxel, eu parliament, photography \фотография on May 7th, 2007 by arhivatora
Мит е, че там е чисто. Улицата пред ЕП изглеждаще така, сякаш някой бе обърнал кофа за боклук върху паважа. Генерално е по-чисто, но няма град с милиони жители, който да е чист винаги.
Истина е обаче, че загубих навика си да се оглеждам на улицата за по-малко от час. Шофьорите правеха всичко възможно да направят място на буса, с който пътувахме, за да улеснят нашия и съответно техния живот. Това е нещо, което се съмнявам, че ще видим тук още дълги и убийствени години. Уви.
Разликата между белгийския и българския шофьор на автобуса е такава: онзи там, ухилен симпатичен човечец ни закара до ЕП внимателно, паркира и ни пожела приятно прекарване; казахме му, че ще се забавим поне 6 часа и че е свободен да иде вкъщи при семейството си, а той отговори, че живее далеч и че ще се възползва от времето си с удоволствие да навие ръкави, развърже обувки, и да чете книга на неочакваното по това време слънце (всички се чудеха отде това нетипично слънчево време сме хванали; а аз им казвах, че не виждам нищо странно в това да ида в БР и да сме с попътен вятър). БГ шофьора обаче беше ядосан, защото бачка по никое време и че не е седнал да пие рикия с колегите; пусна ни лампите и наду бясна чалга за добре дошли.
Е.

Събрахме се за заминаване в три сутринта, пред машината за кафе и фамилиарничихме един с друг, защото се познавахме – пътувах с отдавна познати хора: областния управител, евродепутат, кмет, пратенниците на църквата и голяма колекция от видеооператори, фоторепортери, журналисти, кореспонденти и пиари, общо 45 души с които си знаем и кътните зъби (да, Боянчо, мдам, от малък ме знаят, мамка му, а това може да побърка човек; вие софиянците не ги знаете тия работи, квот и да разправяте).
На летището беше пълно с прекрасни жени, които заминаваха. Уви. Аз вече не се притеснявам за изтичането на мозъци, а на дупета…
А на опашката зад нас имаше една група лелки, които мрънкаха така: фу значи ми сига ли съ намерихъ таз дилигацья дъ пътувът ми шъ ни забавят със сити си камири и апарати начий… та аз се обърнах културно и казах – съжалявам, госпожа… Ама ни сти вий виновин, гуспудини, викат, а аз се подхилих и отговарям – ма точно аз съм виновен, лелче…
София ни изпрати с прекрасен символичен за мен изгрев – можете да го видите някъде по снимките. И с вестници със заглавия – наш човек реди изложба в Брюксел…
И после – набирането на скорост, след това откъсването от земята… корема ми казва – хлъц, има проблем с гравитацията, мозъка ми казва – не знам колко е часът, а пениса ми казва – лелей, стюардесата е една от най-красивите жени на света, мамка му, колко съм горд, че имам връзка точно със стюардеса (Пиле, това беше комплимент, ако не съм бил ясен)…

Липса на време и гравитация.
После – издигане над грозни софийски квартали, български равнини, хълмове, Дунава, Алпите… Зелено, червено, жълто, бяло…
Красотата на планетата ни е неописуема!!
После – 10000 метра височина, 700 км/ч, кацаме след десет минути… клатене и ръкоплясканията на пасажерите.
Брюксел.
Welcome Bienvenus Wilkomen Добре дошли in the heart of Europe.
Помогнете на пандите. Европейците вляво. Багаж вдясно. Негърки, азиатци, равини, арабеси… И няколко стенописа от времето на Варшавския договор.

Първото нещо което видях, беше уличен котьо, ровещ в голяма купчина боклук пред централата на НАТО.
После се настанихме в хотела, в идеален център, сградата на Шератон, четири звезди, 24-ти етаж; а телевизора ми каза Dear mr. Pishtikov it’s a pleasure to welcome you, проверихме дали имаме съобщения пак на телевизора и излязохме със съзнателното решение да се загубим.
Не успяхме.
И се влюбих на втората крачка.

Share

Брюксел, епизод 1: Въвеждане.

Posted in brussels, bruxel, eu parliament, photography \фотография on May 7th, 2007 by arhivatora
Както знаете, дългите постове са нещо нетипично за мен. Този път обаче ще направя изключение – защото това, което ми се случи беше голямо, важно, и ще бъде интересно на приятелите ми – на тези от вас, които искаха да разкажа за Брюксел, тези, които са заинтересовани от развитието ми, същите, които ще бъдат учудени от това, което ми се случи. Сипете си кафе или бира или каквото, и ги прочетете.
Ще започна отдалеч.
В мен настъпи генерална промяна. Ефектът Брюксел ще остане във времето като крайъгълен камък в отношението ми към всичко – защото попаднах на вълшебно място, което наистина промени много в мен, оказа положително влияние върху психиката ми, и се надявам да се задържи.
Светът ми се усмихна, и аз му се усмихнах; и за мое най-голямо учудване, останах усмихнат. Дори си мислех, че свирепия брюкселски вятър ще вкамени лицето ми в постоянна усмивка.
С типична за мен скромност ще генерализирам официалното така :
Евродепутатката Христина Христова, областният управител д-р Антонио Георгиев и фотографа Велислав Николов, подкрепени от Църквата организираха изложба на тема “Красотата на врачанските манастири”. В нейните рамки бе обявен конкурс за любители фотографи (категории под и над 18 г.), който аз спечелих. Това, което се случи, е че се разходих до Брюксел, и изложих някоя и друга снимка в Европейския парламент. Толкоз.
Вярно, има ме във всички видове медии в родината; получих реклама, внимание и поздравления, но не съм имал самостоятелна изложба (въпреки че ми я пожелаха многократно).
Стоенето в костюм пред Големи хора в ЕП, които ме потупаха по рамото за добре свършено работа беше нещо, което просто се случи на фона на Целия филм.
Защото това стана приказка за проглеждане и промяна, костюми и калимявки, медии и разходка до прекрасно място с Важен ефект.

Длъжен съм също така да кажа, че впечатленията ми за Брюксел не са представителна извадка – не видях страната и града; видях само идеалния и политическия център.
Не е никак малко, но подозирам, че и те имат крайни квартали. Сещайте се.
Прекарах там много малко време – цялото пътешествие бе едва 48 часа, но се върнах с впечатления, сякаш съм прекарал там поне седмица.

Преди месец бях решил да ида да живея в чужбина. Това ми пътешествие не само затвърди желанието ми, но го закрепи с тонове цимент.
Защото не искам повече да живея на място, в което ми се смеят, че съм единствения човек, който кара колело с каска; а искам на място на което хората карат боси, но с каски и отразителни жилетки НЕ ЗАЩОТО са длъжни, а защото осъзнават, че те ще им спасят живота. (Във нощта в която заминах карахме колела до Вратцата. Реших, че не ми се рискува и карах с наколенки и каска. 5 метра преди входната ми врата една котка изскочи на пътя ми и аз поднесох. Щях да си остана там с разбит череп. Логика.)
Не искам да живея на място, в което е неразбираем шала ми, или желанието ми да седна на тревата и да ям сандвич на припек ще докара две ядосани неизтрезнели ченгета.

Това ще стане тук рано или късно, но аз няма да чакам. Изиграх ролята си на времето, бидейки втория човек който тръгна по улиците със смъкнат гащеризон; но не искам да изживявам борбата на деветдесетте отново.

Предпочитам да прекарам следващите години, променяйки мнението на европейците за българите като мен, а не мнението на българите за европейци като мен.

Искам на място, където ако някой недайсибоже те докосне на улицата, ти се извинява на пет езика; започва с френски и английски и продължава, докато не го помолиш на три езика да спре и да си продължи пътя.

Share

Брюксел, снимки

Posted in arhivatora, brussels, bruxel, eu parliament, photography \фотография on May 6th, 2007 by arhivatora

Серията от няколко брюкселски поста ще започне с ето тази галерия – тези фотоси са ми най-любимите (личен фаворит – последната, Йеромонах Стефан и момичето с развяната от вятъра пола на стълбите пред европарламента).

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1136951068449.21847.1367527029&type=3

Приятно разглеждане.

Share