“…Темни, пусти монастири, мале, дива планина,
цар ке оди с войска, мила мале, в бела черкова…”
Този цитат от песента “Царя Фружина” на Исихия безспорно е писан за “Иван Пусти”.
:: на снимката :: Манастирските ливади се превърнаха в паркинг; последните коли бяха паркирали на половин километър от първите.
Ходенето до манастира никога не е било лесно. Преди пътят представяше два изровени коловоза; при по-силните дъждове горните слоеве на почвата се отмиваха и от земята застърчаваха останки от керамики и железа. И сега, по новият циментов път, също не е лесно.
:: на снимката :: Нопопрокараният циментов път до светинята олекоти до известна степен изкачването, но не и “леката денивелация”.
Винаги съм разказвал, как стръмният път сякаш нарочно е създаден, за да изцеди всичките ти сили, та в момента, в който стигнеш до чешмата, да откриеш лечебните й свойства.
Хиляди бяха тези, здрави, куци или кьорави, които пъплеха нагоре по склона.
:: на снимката :: Дълго след края на службата, хора от Враца и съседните села продължаваха да изкачват стръмните склонове към манастира.
Обичам да отивам на това място и да стоя възможно най-дълго време, освен в редките случаи, в които хиляди “религиозни поклонници” запъплят нагоре за храмовите празници и ги превръщат в селски събор. Когато там няма никого, усещам силата на природата, която извира от това място; ако се подпра на древните зидове на църквата, сякаш ме обгръща топло мъхесто одеало, което ме успокоява; обичам всеки лъч светлина, който прониква през иначе нелицеприятните пролуки в разрушените стени. И винаги се чувствам чист и добре дошъл, и никога не помислих, че е грозно.
С един приятел преди дни се шегувахме, че тъй като това е поредното освещаване на храма, по-скоро поповете ще реинсталират уайерлес-връзката със сървъра. Но историята на манастира е далеч от забавна – многократно разрушаван и изоставян… А предупреждението на светиите от стените, с избодените очи, вече не се усеща сред миризмата на кебапчета и джангъра на циганския оркестър.
:: на снимката :: Храмът бе осветен лично от нвп врачанският митрополит Калиник.
:: на снимката :: Неизброимото множество миряни – според някои близо 2000 души – слуша тържествената служба по освещаването.
Минути по-късно тези хора в желанието си да се докопат до плик с питка, евтино кебапче и бутилка вода вече се изпотъпкваха и блъскаха; едва час след освещаването – поредното – на храма, една от лампите вече висеше счупена сякаш с врат, скършен на две от хора, които дори не знаеха, че църквата и скалите са осветени нощем и се виждат отдалеч.
Нима бях заобиколен от озверели от глад хора, чийто живот зависеше от едно евтино кебапче? Бих могъл да приема – и простя – гладът, но уви, пред себе си виждах нещо по-лошо, чието място не беше тук, на това място и в този момент.
Проклета човешка алчност!
Белокоси миряни, които правят мен, човек нерелигиозен, да изглеждам като смирен агнец божи…
:: на снимката :: Тъмната страна на българина – белокосите миряни се изпотъпкват за питка, кебапче и вода. 
:: на снимката :: В деня на откриването една от лампите вече висеше със счупен врат.
Когато тълпата се струпа, за да получи малко курбан чорба в пластмасова чашка (повечето ръце държаха тенджери) започнаха да се блъскат и протягат ръце, сякаш Човекът с черпака е целебна икона… Местните хора, които го познаваха надаваха глас:
- Серго… Серго…- молеха се те – сипи тука малко! Дай малко и на нас…!
Не бих искал да съм на неговото място – сред десетки протегнати, молещи се ръце…
- Спокойно! – казваше той – Чорба има за всички – а около него се трупаше огромна купчина от празни казани.
- Серго, Серго – настояваше някакъв човечец, прибутващ явно дъщеричката си напред – я с
ипи на тва момиченце да не чека – А аз си мислех как в храма и пред хляба всички сме равни…
- Спокойно! – повтаряше Серго и продължаваше да разсипва чорба – Има за всички; а на тебе ще сипя най-накрая, като остане най-гъстото.
- Ааааа – задоволства човека и каза на щерка си – убу, недей сега се протяга. Ама стой тука, да не свърши.
- Спокойно, чорба има за всички – като мантра повтаряше Серго, но аз вече не слушах.
В природата ми е в такива моменти да махна с ръка и да оставя мравуняка зад гърба си; но реших, че точно на този ден и точно на това събитие съм заслужил порцийка от курбана. И вместо да се поддам на боричкането направих друго – седях съвсем спокойно, и с кротце и с благо ще изчакам да видя ще се доредя ли.
Доредих се.
И не ми отне нито много време, нито нерви.
:: на снимката :: Репортажният ми шедьовър от събитието – борбата прави чорбата.
Гледах множеството, извило три кръга хоро около храма, и се питах – де бяхте, когато черквата бе застрашена от разпадане? Де беше живата верига, подаваща си тухли четворки, кофи с вар и тук-таме щайга с домати? Не ви ли беше криво да ситните коло пред изкъртените, висящи на пантите си двери храмови?
:: на снимките :: Ситно се оро виеше край поповите вратници – за пръв път върху каменна настилка. 
:: на снимката :: Нов-новеничките бели стени на храма вече носят белези от първата служба; аз аз го приех с усмивка като знак на повторното оживяване на района. Свещите обаче бяха прекалено много и се стапяха за секунди.
:: на снимката :: Членът на инициативният комитет – баща ми Огнян Пищикв – разказва на кмета на община Враца Тотьо Младенов за новооткритите стенописи зад арките.
:: на снимката :: Реставраторът обяснява на депутатът Иван Иванов за различните исторически слоеве по стените. Иванов е един от хората, на които винаги им личи по широката усмивка колко много им харесва мястото, на което се намират.
:: на снимката :: Новата “фън шуй” камбанария на манастира. 
:: на снимката :: Свещеният тракийски извор, в който са къпани хора, страдащи от шизофрения, се използва за изстудяване на евтина лимонада. Нима не е прокълнато племето, хвърлящо фасове в изворите си? 
:: на снимката :: Поклонниците бяха изпълнили всички кътчета на околността.Трябва да призная, че очарованието на това място, в което съм влюбен, вече не съществува. Не бих могъл да си изкривя душата – тежко ми е сега да гледам бездушното циментово покритие, но още по-тежко щеше да ми бъде ако черквата не съществуваше повече.
Много, много по-тежко.
-
Мога гордо да кажа – аз имам пръст в това богоугодно дело. По моя си начин.
Бродих по чукарите, за да заснема състоянието на манастира в най-лошите му дни; бях, когато първият човек почука с лъжичка по чашата си с кафе при основаването на инициативния комитет; бях на разговорите с дядо Калиник, при началото на реставрациите и в края им, и лазих из трънаците в полето, търсейки “
един камик с букви некви“.
Не веднъж и дваж ме будеха различни хора с репликата “Трябва ни архив…” – за всички видове медии, презентации, отчети за разходи…
Това бе моят начин да помогна – със снимките си.
:: на снимката :: Манастирът “Свети Иван Рилски” – Пусти/Касинец в деня на преосвещаването си, 7 септември 2008.
И какво очаква манастира сега?
Статусът му се промени от “изоставен” на “действащ”; там вече има монаси, които го обгрижват. Областният управител д-р Антонио Георгиев заяви неколкократно намерението си да го превърнат в туристическа дестинация; след 20,30 ч вечерта до полунощ църквата и скалите около нея са осветени, и озаряват Балкана от километри.
Аз вече няма да мога да се скривам сред старите му, обрасли с мъх стени, но ще се качвам да го наглеждам – за да броя тритоните, да си наливам вода, и да водя гостите си първо там – и ще соча с пръст хоризонта и ще им казвам – сега отиваме там, отсреща, на Божият Мост, да проверим дали манастира се вижда оттам…
Каня ви. Хубаво е.
Този детайл е по-лицеприятен, отколкото пластмасовият полилей…
